В малка замръзнала стая в една голяма стара къща живееше момче с име Тими. В малката студена стая си, Тими седеше много самотен, студеният въздух го ухапваше в носа и пръстите на нозете му. Стените бяха празни и направени от лед, което го правеше още по-малък.
По нощите той се свиваше в тясното си легло и теглеше тънкия покрив до брадичката си, за да се загре. Но колкото и да се свие, студът все пак го достигаше; пръстите му бяха онемели, а тялото му се тресеше от студ. Малката студена стая повече приличаше на замръзнал затвор отколкото на топло помещение.
Една нощ, когато Тими не можеше да спи, той чу как старият дом скрипи и стене. Той си мислеше, че чу шепот зад непрозрачните стени на малката си студена стая. Курьозен, но малко объркан, той приложи ухото си до замразената стена, надявайки се да открие какво се случва. Това, което чу, го накара да се тресе от страх.
Някъде дълбоко в тъмните сенки на малката студена стая нещо страшно чакаше. Тими го усети, макар че не можа да го забележи. Сенките танцуваха по стените, създавайки странни форми, които изглеждаха като се движеят самички. Дъхът на Тими се разпространяваше в студения въздух, докато той се свиваше под покрива си, страхуейки се дори да отвори очи, защото бояше да види нещо ужасяващо.
И, беше много студено и страшно в неговата малка студена стая, но Тими ИЗБРАЛ не да се страхува. Той осъзна, че трябва да бъде храбър и да научи как да живее през студа. И всеки ден ледът, който го преследваше, стана по-малко като опъваща мрежа и повече като нишка, която можеше да премине през ръцете му.
Най-накрая, Тими разбра, че за да оцелее в необитаното къщичка, той трябваше да се грее, но не само това – трябваше също да бъде храбър. Малката студена стая постепенно стана по-малко като затвор и повече като място, където можеше да се утвърди. И докато мразът се топи от сърцето му, Тими открива топлината на някой, който е бил там всичко това време в него самия, когото никаква студена стая не може да отнеме.